Често ли ти се случва да не можеш да отговориш на елементарни въпроси като например:
„А сега какво ми се иска на мен?“
„А искам ли наистина да го направя това?“
„Защо правя това, което правя?“
Това са едни от многото въпроси, които не само че рядко си задаваме, но не си и позволяваме да поразсъждаваме над тях.
Представи си една друга реалност, в която от малък не са ти казвали – „Това може, онова не може.“ Представи си една реалност, в която ти наистина знаеш и познаваш своите желания и чувства и знаеш как да ги приложиш в ежедневието си, макар и да пренебрегнеш хората около теб. Наблюдавай малкото дете, което е убедено в искането си, че днес е денят, в който иска да облече конкретна официална рокля, макар и да стои цял ден вкъщи. То знае какво иска и знае как да го отстоява. Макар и малко, то успява да отстои своето желание и да направи всичко възможно, за да го постигне.
Появяват се, обаче, авторитети, които му казват: „Не, тази рокля е за навън“, „Сега не й е времето“ или просто „Не може да я облечеш“, „Така не се прави.“
Детето започва да живее в рамка, според чужди, наложени стандарти. Стандарти, налагащи какво е правилно да искаш и желаеш, какво не може да си позволиш, какво трябва да правиш и чии желания и нужди да обслужваш. Със сигурност всеки човек има нужда от някакви стандарти и рамки, които обаче да му показват моралната стойност на живота, но не и да го ограничават в умението да се вслушва в собствените желания и нужди.
Познавам толкова много хора, които учат неща, които не им харесват, работят работа, която не им носи удоволствие, просто защото така се очаква от тях.
Сега си представете колко по-цветен би бил светът, ако всеки от нас реализираше потенциала, с който е роден, но не е пренебрегнал. Човешката душа е уникална по своята същност и за добро или лошо страда, когато не я чуваме. Насилваме и телата си или по-лошо – пренебрегваме ги, за да се впишем във всички рамки и норми, губим и душевната връзка със себе си и така бавно и постепенно спираме да чуваме вътрешния си глас. Живеем нещастливо.
А пътят наобратно не е толкова сложен, но изисква време и малко търпение. Изисква да се спреш, да поседнеш и бавно и постепенно да започнеш да се ослушваш за себе си. Първоначално може и да не чуеш нищо, но тук тялото ще ти помогне. Как се чувстваш сутрин като станеш и трябва да свършиш дадена дейност? Какво ти казва тялото, когато ядеш храна, която интуитивно усещаш, че не е твоята? Обръщаш ли внимание на сигналите, които ти дава? Как се чувстваш, ако знаеш, че трябва да измиеш чиниите, а тази конкретна дейност не можеш да понасяш? Разпознай това чувство и в други ситуации от живота ти и се научи да ги различаваш от дейностите, които те карат да се чувстваш ентусиазиран, вдъхновен, мотивиран.
Това може би в твоето ежедневие са малкото моменти, които ти носят радост, удовлетворение, свобода, сякаш глътка въздух след продължително задържане на въздуха. Струва ли ти се, че с напредването на възрастта това задържане на диханието продължава все по-дълго, а поемането на свеж въздух все по-рядко? Фокусирай се върху тези хубави, светли и приятни моменти и дейности и започни да влагаш енергията си повече в тях, отколкото както досега – в нещата, които „трябва“.
Просто се научи да бъдеш, да усещаш и бавно и постепенно да се върнеш към онова малко дете, което знаеше как да отстоява онова, което иска, колкото и абсурдно да е изглеждало това в очите на околните. Погали това малко дете, върни му обратно крилата и прости и приеми родителите си такива, каквито са, защото на тях също може би им е била отнета тази възможност просто да бъдат себе си.
Вдишвай и издишвай ...
Какво е нещото, което ще си позволиш днес?
С обич,