Как би могла светлината да знае за себе си, че е светлина, ако не съществуваше и тъмнина?
Как би могъл човек да опознае себе си, ако не взаимодействаше с другите?
Как би могло едно дете да различи щастието, ако не познаваше падането от колело?
И възможно ли е да живеем в свят без мъка, трудности и препятствия?
Родени сме с висша цел, а именно да израстваме.
Да паднем и след това да станем и да поемем отново напред. Болки и страдания винаги ще има, но и те са обект на гледна точка. Какво е твоето отношение към това, което ти се случва в живота - пасивно или активно? Сам ли създаваш своята реалност, или очакваш реалността да създаде теб?
Как би могъл да определиш и да се радваш на щастието, ако не си познал загубата, тъгата, мъката?
Как гледаш на болестта и нещастието, провала?
Защото именно в тези мигове се случва израстването, просветлението.
Осъзнаваш, че болестта е дошла, да те изрита от удобното местенце, на което си се настанил. Разбираш, че си роден тук, за да взаимодействаш и да твориш, а не да поддържаш измислена зона на комфорт, която сякаш предимно дискомфорт създава.
Живеем на педала, но монотонно. Поставяме си цели, но накрая разбираме, че не са наши, а чужда проекция за това каква трябва да е нашата цел. Обичаме, но не прекарваме време заедно. Тренираме да сме здрави, но се разболяваме от гняв, огорчение и преглътната обида. Искаме да живеем в центъра на града, но се затваряме в четирите стени на апартамента, опитвайки се да възстановим сили след изморителния ден. Изолираме се и спираме да взаимодействаме със средата, а когато взаимодействаме с нея го правим насила и по задължение. Отиваме в шумния град, а търсим тишината и спокойствието на нощта. Търсим щастието, докато страдаме. Във времето за почивка мислим тревожно, пресъздавайки различни сценарии. Отиваме на море, а мислим за работа. Отиваме на работа, а мислим за море. Харчим пари, за да трупаме спомени, които вкарваме в рамката на 20-дневен платен годишен отпуск. Смятаме се за интелигентни, а живеем неосъзнато.
Докато всичко се случва тук и сега, а умът блуждае между минало и бъдеще.
Всичко е една противоположност и едното прелива в другото.
Колко от изброените са ти познати? Сигурна съм, че можеш да добавиш и още.
Връщам се на страданията и трудностите, от които всеки бяга.
И ако и те са противоположност, дали всъщност не са позитив? И какво идват да ни кажат? И благодарим ли на тях, когато толкова дълго време сме правили всички гореизброени НЕОСЪЗНАТО, че сега пак неосъзнато търсим отговорността за всичките ни проблеми навън? Че животът е труден и несправедлив и защо все на мен се случва?
А всъщност е толкова просто, а именно - ти случваш живота и всичко е проекция на твоето съзнание. И когато живееш автоматично, така приемаш и “трудностите” и болестите си, живееш в БЕЗсъзнание. БЕЗсмислен си. Просто отпадаш. Какво искаш да ти поднесе животът, ако ти само искаш, БЕЗ да даваш?
Ако знаеше, че си безсмъртен, дали щеше да цениш повече живота и днешния ден? Защо тогава, ти - смъртният, не се изтупаш, не се изправиш и си научиш уроците, осъзнато, за да сътвориш една по-добра реалност за теб и за околните? Докато още те има… ТУК и СЕГА? Какво виждаш около себе си и какво би могъл да промениш? Тук и сега, в настоящия момент, където всъщност СИ.