В голяма си част, всяка една дейност, извършвана от човек, е подтикната от потребността да бъде одобрен. Всяко едно решение, действие или замисъл - да бъдем по приети в очите на другите.
Преди да предприемем крачка се запитваме: “А как бих изглеждал отстрани, в очите на другите, ако …?” и това определя характера на крайното решение. Какво ще си помислят, кажат или извадят като заключение.
Тъжното в случая не е това, че се подвеждаме по този иначе хлъзгав път. Тъжното е, че животът и развитието на всяко едно събитие в него, зависят от решенията, които сме взели (на база “какво ще си помислят…”).
Много хора не си позволяват разширение от страха от провал, който е съпътстван с потребността от одобрение. За да бъдем одобрени, ние трябва да сме винаги перфектни, винаги изрядни и винаги в синхрон с очаквания на близки, общество и т.н. А страхът от провал спира растежа, защото още в зародиш убива всяка амбиция и стремеж към развитие и промяна. Защото “какво ще си кажат, особено ако се проваля?”
И ако се провалиш, тогава настъпва земния ад за твоята изстрадана душа, която трябва да посрещне не само неодобрението, състоянието “Казах ли ти?”, та чак до безнадеждността на “трагичния провал”. А хората са свикнали да си такъв, какъвто те искат, за да си удобен.
Всъщност провалът е най-истинският начин за постигане на растеж и развитие. Ученето от собствените грешки и преминаването през изпитанията, които те учат как да надграждаш, израстваш и освобождаваш себе си от необходимостта да валидираш всяко твое състояние, стъпка и действие от външен източник. Толкова много хора днешно време не знаят какво искат или претърпяват личностна криза, неудовлетворени от живота, изведнъж осъзнавайки, че там, където се намират, всъщност никога те лично не са пожелавали. Но как иначе да действат наопаки, когато трябва да посрещнат неодобрението, критикарския поглед, умните съвети, раздавани на килограм за това как обаче трябва да се живее чуждия живот. Човек бяга от себе си и поема неволно цялото това нещо, приемайки го за свое, заживявайки с тази истина. И така един ден осъзнава, че тя не е неговата.
Провалът и неодобрението, раните от падане и неуспех са тези, които ни закаляват и ни разкриват нови възможности, които са невидими от пространството на робски комфорт, който изкуствено сме си изградили.
Моят призив е да не се срамувате от грешките си, от провалите и трудните житейски ситуации. Те са тези, които преосмислят ценностите ни, подреждат приоритетите ни и ни насърчават към нови хоризонти. Идеален живот няма, но има такъв, изпълнен с нашата лична енергия и личната отговорност за добре изживяния личен живот.
Гордейте се с раните и белезите си и не се страхувайте от следващото падане.
Там може да е намерите самоусъвършенстване, реализация и най-важното - там най-вероятно ще намерите истинския си аз, този, който сте пренебрегвали толкова дълго, за да живеете за чуждото одобрение от страх от провал.