Днес ми се иска да поговорим за детските травми и начинът, по който влияем на децата си с дела, думи, поведение.
Несъмнено всеки родител дава най-доброто от себе си, когато се появи детето в живота му и е в процес на постоянно учене и развиване на себе си като личност и като родител.
Била съм свидетел на хора, които са нетърпеливи, нетолерантни, малко егоистични, да се променят из основи, превръщайки се постепенно във все по-добра версия на себе си, за да бъдат най-добрият пример за своето дете. Това е един непрестанен процес, който изисква много усилия, личностно развитие и себеосъзнаване.
Нашите родители са били възпитавани в съвсем различни времена, с други ценности и някак между другото. Всички са наясно, че копираме нашите семейни модели и колкото и да сме казвали „О, аз никога няма да правя като моята майка / баща“ всъщност точно това се случва.
Но ако навремето средата не е изисквала от нашите родители да бъдат толкова внимателни в отношението си към децата, то сега не е така. Животът е много по-изпълнен със стрес, конкуренцията е много по-висока, родителите – по-заети, външните стимули – по-интензивни. И ако в миналото едно е работело, сега трябва комплексен подход.
Изискванията на средата постоянно ни вкарват в различни предизвикателства, с които ние - като родители, и децата като наши деца, трябва да се справяме.
Това, на което искам да обърна внимание днес е начинът, по който комуникираме с нашите деца, най-вече думите, които използваме, докато говорим с тях и примерът, който им даваме.
Много е важно да осъзнаем, че дори думите, които използваме пред тях се запаметяват на секундата и попиват в тяхното подъзнание. Травмите, които им нанасяваме, критикувайки ги, обяснявайки колко са „смотани, неоправни, глупави“, че от тях „нищо няма да стане“, дори ако щете, че са „лъжци, крадци“ и т.н. започват автоматично да ги карат да живеят с тази представа за себе си.
Често се случва да обсъждаме поведението на децата си с други хора пред тях самите, което ги кара да изпитват срам, стеснителност, неувереност, дори страдание. Представете си, вие – като възрастен човек, как се разхождате с майка си, която среща своя приятелка и майка ви започне да й разказва как днес не сте изпрали дрехите навреме, как нищо не става от вас, колко непослушна сте, защото сте взели за партньор човек, който тя не одобрява и т.н. От вас обаче се очаква с подчинение да изслушате цялата тази трагична изповед на майка си пред съвсем непознат за вас и да приемете нейната истина за своя реалност.
Не забравяйте – децата са наш продукт и ако не сме доволни от тях, то тогава проблемът си е наш. Наша отговорност е да им дадем ценности, възпитание, морални устои и да им простим, когато излъжат, откраднат, защитят се чрез бой, отстояват своята позиция, когато силно вярват в това, което искат. Когато крайният резултат не ни хареса, ние започваме да обвиняваме, да сочим с пръст, да им казваме как нищо няма да стане от тях и съответно нашето подсъзнание излива целия товар върху тях, цялата отговорност пренасяме върху тях. Един път те приемат нашите обвинения, втори – нашия товар, че не сме се справили добре с родителската си задача. Единственото, което остава на това дете е, да оправдае очакванията, които сме му вменили.
И така накрая става така че казваме – „Видя ли, казах ти, че нищо няма да стане от теб“.
Трябва да помним, че родителството не е нещо, което изисква минимални усилия. Родителствтото е първо да направим себе си стойностен човек и после да прехвърляме най-доброто от себе си върху нашите деца. Да ги отгледаме в среда, която не ги третира като наша собственост и не изисква подчинение в негативния смисъл на думата. Трябва да осъзнаем, че не раждаме деца, за да докажем колко велики можем да бъдем ние и да изкарваме всичките си негативни страни или липсващи наши части от пъзела върху нашите деца. И да се замислим, когато детето е направило нещо не според нашите очаквания, да помислим първо – „Моите очаквания окей ли са в тази ситуация, спрямо развитието и възрастта на детето“ и второ – „мога ли да покажа на детето неправилността в неговите действия, но без да използвам обидни думи и епитети, заплахи, а с любов, приемане и търпение?“
Детето помни и разбира всичко, а ако не го помни след 20 години, то е останало на подсъзнателно ниво в неговата психика и може да е причина за различни предизвикателства, с които да не може да се справи в живота си – страх от обвързване (защото тати му е казвал, че никой няма да си играе с него), страх от изоставяне (ако не си събереш играчките, повече няма да съм ти баща), страх от унижение (ти за нищо не ставаш, много си глупав), страх от предателство (аз мога да ям сладко, но ти не, аз мога да лъжа, но ти – не) и т.н.
Личният пример също е много важен. Ако вие забранявате на детето си да яде сладко, но се тъпчете тайно зад гърба му, вие го учите на лицемерие. На двойни стандарти. Вие лъжете първо себе си, а после обвинявате детето, че лъже вас. Детето расте лъжец, вярвайки, че е такъв. Вие го обвинявате за това, че е такъв, което е резултат от вашите действия и прехвъляте цялата вина върху него. Той, от своя страна ще направи същото със собствените си деца.
Знам, това изисква много усилия, изисква отдаденост, фокус върху начина, по който мислим и рефлексия върху това, което ни идва да кажем или направим. Не обвинявайте себе си, дори родителите си. Те са ви дали най-доброто, на което са били способни. Приемете техните усилия с любов и разбиране, защото те са получили това от своите родители съответно.
Помислете, преди да кажете, обидите или извършите дадено действие.
Промяната започва от вас, а детето е готово да поеме всичко онова, което вие му давате...
С обич,